Вижте покъртителната съдба на компаньонките по времето на соца в България!

публикувана на 11.11.2017
Колко пъти сме чували: „Абе, някога нямаше такива неща– проститутки, разврат, имаше си морал! Тая демокрация ни докара всичката измет!“ Даааа, чували сме такива изблици на носталгия от възрастните, цъкащи с възмущение при вида на татуираната певица от екрана. Дали обаче „онова време“ наистина е било толкова морално или всичко е било една добре прикрита лъжа, внимателно поддържана, за да не урони морала и престижа на новия социалистически човек? При социализма, както и днес, проституцията официално е забранена, пише "Бургасинфо". За превенция са били предприемани административни мерки, като например за наемане стая в хотел или вана в градска баня от мъж и жена, се е изисквало да имат сключен брак. На съвместното съжителство без брак също не се е гледало с добро око, но се е считало за законно, в случай че имат адресна регистрация – така наречения „милиционерски брак“. Въпреки неблагоприятните условия за упражняване на най-древната професия, съществували „легални“ проститутки – сътруднички на ДС, които преспивали с чуждестранни дипломати и намирали начин да изкопчват важна информация.
По онова време клиенти на проститутките били почти изцяло чужденци. Но дори и при тези силно неблагоприятни условия за проституция, съществували и проститутки, които оказвали сексуслуги за 10-20 лева. При социализма, както и при всички останали обществени системи, в законодателството не съществува наказание, за упражняване на секс срещу материална изгода. До намеса на правосъдието се стигало, в случаите, че проститутката е откраднала от клиентите си. В случай, че извършителите били добре известни на милицията проститутки с дългогодишна практика, съдебното решение най-често било задължителна работа (пробация) съответстваща на образованието на проститутката, при което съдът определял някаква част от заплатата си (например 10%-30%), проститутката да отдава на държавата за определен срок (например за една година). До началото на 70-те пък, са били интернирани в дълбоката провинция, наред с хомосексуалистите и хората неудобни на властта. За да илюстрираме по-нагледно соцпроституцията, ви предлагаме да надникнем и в Задочните репортажи на Георги Марков. В началото на 60-те той е бил част от писателската група, която трябвало да помогне на МВР в борбата с някои „вредни“ явления, като хулиганщината, кражбите на обществена собственост, проституцията и други.
„Дирекция на милицията край Лъвовия мост в София. Този път отминавам първия етаж, където е паспортният отдел и гъмжи от хора. Милиционерски лейтенант учтиво ме въвежда в голяма стая на втория етаж. Същата стая, в която преди около година имах среща с редакцията на милиционерския вестник „НАРОДЕН СТРАЖ“ и разговаряхме за светлото и тъмното в нашата действителност. Тогава останах изненадан от доста будното съзнание на сътрудниците и редакторите, които без съмнение познаваха опакото на живота далеч по-добре от нас, писателите. Сега в стаята заварвам двама колеги — Павел Вежинов и Божидар Божилов. Богомил Райнов, който трябваше да дойде, не идва. Ние сме писателска група, която трябва да помогне на Министерството на вътрешните работи в борбата с някои „вредни“ явления, като хулиганщината, кражбите на обществена собственост, проституцията и други. Министерството иска романи, пиеси, разкази и журналистически материали, които да бомбардират пороците.
Моето впечатление е, че това е по-скоро повърхностна кампания, за да се отчете някаква дейност, отколкото смислена, цялостна и безкомпромисна борба. Това произтича от цялостното отношение на партийното и държавното ръководство, което, пренебрегвайки собствената си диалектика, настоява, че разцветът на престъпленията и пороците в България е или ИЗОЛИРАНО, или СЛУЧАЙНО явление. Но специалният полковник, който е придаден към нас и който ми разказа историята на Царя на вилите, не мисли така. Затова отношението му към нас, писателите, е пропито с тъжна ирония. „Официално — казва той — в страната няма проституция, защото в социалистическа страна не може да има проституция. Ние имаме момичета с неморално поведение, които оказват лошо влияние и в някои случаи разстройват живота на гражданите.“ Заради тези момичета към Дирекцията на Народната милиция е създаден нов отдел. Забравил съм точното име на този отдел.
Той се оглавява от друг полковник, сравнително нисичък, възпълен, вероятно някъде около 55-годишен, с голяма глава и лице, което ми напомня на Ерих фон Щрохайм. Той се ръкува топло с нас, като се взира в лицата ни, сякаш иска да отгатне какво мислим за всичко това. Струва ми се, че ние нищо не мислим и че по-скоро сме любопитни да видим отблизо що за хора са тези български проститутки. Някои от нас ги познават по-отблизо, други са ги виждали неведнъж по нощни заведения, главно за чужденци, особено по ресторантите на Витоша, по курортните места, в летящи из София коли на араби и така нататък. Но едва ли някой писател или журналист се е питал: какво стои зад всичко това? Полковникът бавно ни обяснява, че в неговия отдел има картотека на около 300 момичета от София, чиято дейност може да се смята за антиобществено явление. Целта на отдела е да контролира тези момичета и чрез различни средства да се опита да ги превъзпита и върне към почтен трудов живот. Той декларира, че не храни никакви илюзии, че това е лесна работа, че „природата“ често се оказва по-силна от всякакви полезни доводи.
Прави ми впечатление неговият съвсем реалистичен, трезв подход и пълното отсъствие на празни дежурни фрази. Нито веднъж той не споменава за „ролята и значението на комсомола“ във възпитателната работа и съвсем внезапно забелязва: „За съжаление нашият живот им дава достатъчно лоши примери за подражание.“ От друга страна, той не изглежда някакъв догматичен моралист, който се опитва да наложи старомодна сексуална чистота, а изповядва по-скоро макаренковска толерантност. От извиканите (някои доведени) 12 момичета само осем са дошли в дирекцията. Всички се намират в различни стаи, за да не знаят, че са викани за едно и също нещо — среща с писатели. Полковникът предлага съвсем проста процедура: първо той ни прочита данни от досието, след което въвеждат момичето и ние разговаряме с нея. Първа влиза възпълна грозничка жена на около 25 години, която поздравява и се усмихва като човек, който знае играта и се е съгласил за наше удоволствие да играе в нея. Тя подава на полковника някаква хартия. Това е бележка за заплатата, която е заработила през миналия месец. Едно от важните изисквания на милицията в нейната борба за превъзпитаване на проститутките е те да имат постоянни трудови доходи.
Узнаваме, че това момиче сега живее при майка си и работи в някаква печатница, където е било настанено с помощта на милицията. Преди това в продължение на няколко години тя е скитала из страната, живяла където й падне и с когото й падне. — Е, щастлива ли си сега! — пита внимателно полковникът. — О, другарю полковник, толкова съм ви благодарна, че ме върнахте отново към живота! Нямате представа колко ми помогнахте и вие, и работническият колектив… — декламира тя заучените от нея фрази. По-нататък полковникът я пита дали си има приятел и възнамерява ли да се омъжи. Отговорът е, че има някакво момче, но тя все още не може да се реши, предвид миналото си. Ние и тримата писатели разменяме многозначителни погледи. За нас е ясно, че момичето хитрува и че може би изискванията на милицията формално се спазват. Павел веднага й задава съществения въпрос за отношението на работниците в печатницата към нея. Дали те наистина са я приели с разбиране и добро чувство? Тя отново се впуска в помпозни лъжи, които предполага, че ще ни харесат. За да не разочароваме полковника, който явно започна с най-доброто си постижение, ние не питаме повече.
Тя си излиза с плиткото самочувствие, че ни е пратила всички за зелен хайвер. Втората ни изненадва с хубостта си. Тя е черноока, доста стройна, бедно облечена. В предварителните бележки полковникът ни бе казал, че това момиче, с прякор Мара Черната или нещо подобно, била една от най-опасните. Въпреки контрола един ден тя избягала от София и пристигнала в Кюстендил следобед. Милицията била алармирана, но почти феноменално до 9 часа вечерта Мара успяла да зарази с венерическа болест 15 души. „Ние ако искахме да арестуваме 15 здрави и прави младежи в Кюстендил, едва ли бихме могли да направим това за същото време, в което тя не само ги е намерила, но е и спала с тях. Представяте ли си каква телеграфна агенция имат тия момичета!“ Ние си представяме телеграфната агенция, но не можем да си представим как това хубаво, крехко създание е свършило цялата тази работа. Мара не желае да разговаря с нас. Тя отказва да седне и стои с наведена глава като ученичка, която трябва да изтърпи мъмренето на директора. Чувствувам, че между нас и нея стои голямо студено пространство.
Някой я пита за родителите й. Тя казва, че те са разведени, но че това едва ли има значение за нея. — А какво има значение за тебе? — пита Божидар. — Нищо. Нищо няма значение! — казва тя и аз долавям в гласа й фанатични нотки. Питаме я как е започнала да върви по този път. — Всичко беше толкова загубено, че аз избягах от дома и така тръгнах по пътя… После ме настигна един писател с кола… и ме заведе в Пловдив, в „Тримонциум“… На мене ми беше все едно… После той ме остави и аз си хванах друг, после трети… Всичко беше като на щафета… Полковникът я пита дали не е искала някога да работи, да има дом и семейство. — И да съм искала, какво значение има това… всичко е толкова загубено… 11о-нататък тя ни казва, че не желае нито да учи, нито да работи, че не смята себе си за паразит, защото нито е получила, нито ще получи нещо от обществото, нито пък смята, че вреди някому, защото не е вкарала никого насила в леглото си. — Поне вярваш ли в нещо? — пита я полковникът, съвсем отчаян от нейното убийствено хладно поведение. — А защо трябва да вярвам в нещо? — тя внезапно повишава глас и се усмихва с презрение. — За да ме боли ли? Тя ни оставя в тягостно мълчание.
Още несъвзели се от срещата с Мара, ние чуваме в коридора викове и след миг при нас почти връхлетява средна на ръст червенобузеста млада жена с черни развети коси. Тя е облечена в яркочервено и още от вратата гневно извиква: — Какво ме водите като мечка на панаир! Казала съм ви хиляда пъти да ме оставите на мира! Не е работа на милицията да ми се бърка в моите лични работи! Добре ли ми е, зле ли ми е, това си е моя лична работа! Аз питам ли ви с кого спите и кои са ви любовниците? — Ние искаме да ти помогнем — меко казва полковникът. Но тя не зачита доброжелателния му тон и продължава: — Мерси! Помагайте на дъщерите си! Да пази Господ от вашата помощ! Много ми помогнахте, като ме изселихте от София. После ми помогнахте, като ме пратихте да бачкам в Бобов дол, в мината. Да ме превъзпитавали миньорите!… Аз ги превъзпитах, аз! — тя гордо се удари по гърдите. — Под палих им чивиите. Щяха да се изколят тия възпитатели! За мене! После ме пратихте в лагера в Делиормана! Ама и там ви подпалих! И в затвора да ме пратите, ще ви разваля надзирателите! Оставете ме на мира! Всичко това тя изрича почти на един дъх, като маха заканително с ръка и слюнки хвърчат от устата й.
..
Източник: https://www.blitz.bg...

Популярно