ТОП-НОВИНИ

Кеворкян: Българинът отдавна знае, че цената му – на собствения му живот не е никак висока

ЧЕРВЕН БРЯГ – БИСЕР – МИЗИЯ – ГОРНИ ЛОМ – АСПАРУХОВО – ОРАНОВО –
ХИТРИНО – ?
СНОШЕНИЕ С УРОДЛИВОТО

Всичко се повтаря.
И така ще бъде до самия Край.

Всъщност, изброените в заглавието селища в Европа ли са?
Хората там в XXI век ли живеят – или в XVIII?
Имат ли значение за някой – освен когато се мръчка някаква спасителна операция, която се представя като битката за Бородино.
Поредният ден за национален траур ще ангажира ли поне една клетка от разума ни – ще стане ли той повод да се сетим, колко сме оскотели, или ще си остане един притворен ритуал?

А някой спомня ли си все още за подвижния крематориум на БДЖ, който изпепели 9 души край Червен бряг?
Не. Не. Не. Не. Не.

Ако прочетете мотивите на Върховния касационен съд, който почти напълно оправда виновниците за трагедията във влака София – Кардам, ще ви стане ясно, че оттук насетне никой и за нищо няма да носи вина в тази държава.
Палете наред.

Нашите страсти вече са противно лекомислени, а пък гневът ни е вятърничав и бързо прегаря.
А сетне обезателно търсим начин да оневиним негодниците, извършили поредната екзекуция.
Пак добре, че не изкараха герой и поспаливият шафнер от онзи влак, можеха да му закачат един орден „Стара планина“ – отличие за идиота, който не може да се събуди, дори целият свят да се запали.

В крайна сметка, у нас Бог е случайността, всичко е оставено в неговите ръце.
Ако има пожар, той със сигурност ще ни изпепели.
Но това ще бъде сметнато за трагичен инцидент, не като част от нещо неизбежно.
Това наистина е уродливо мислене.
То ще ни причинява още много беди.

У нас екзекуцията е само въпрос на време.
От мнозина тя не се възприема като нещо извънредно, а по-скоро като наказание, което ще настъпи, когато и да е било.
Питайте, който искате българин и ще се убедите в примиреното му отношение към неизбежното зло/наказание.
За българина, крематориумът край Червен бряг е, всъщност, състояние на държавата.

Българинът отдавна знае, че цената му – на собствения му живот и на собственото му бъдеще – не е никак висока.

Обикновените хора не могат да го изразят – но интуитивно усещат дълбоката уродливост на общия ни живот.
Затова те не се съсредоточават прекалено върху това, приемат го като нещо неизбежно.

Всички свикваме постепенно със злото.
Сякаш го попиваме в себе си.
Някой, всъщност, ще се запита ли – как се променяме по този начин?
Дори когато имаме работа с някой зъл човек, ние ставаме малко по-лоши, понеже злото е заразно.
А когато сме подвластни на една несръчност, отдавна прераснала в примирение и прикрита с казионни фрази – тогава?

Ние сме затворени, заключени между Могилино и Червен бряг.
И ключът е изхвърлен.

Във флиртовете с Европа, не послушанието на някои хора ще бъде фатално.
А именно огромните несъответствия, за които тези хора нямат очи.
Те се държат като капитана на „Титаник“, който упорито пренебрегвал опасността от айсберга.

Навремето Би Би Си представи репортажи за садистични изстъпления и убийства в британски дом за сираци.
Но онези хора там и обществото като цяло не се крият от злото, те го показват незабавно, за да се отдалечат от зловонния му дъх.
А ние тук чакаме те да дойдат и да ни го покажат.
И дори се сърдим за това, макар че иначе никога не бихме го направили сами.
Държавата изпитва някакъв атавистичен свян да го стори.

Когато човек преодолее погнусата си и се взре в онзи „жп инцидент“, той ще се сети вероятно за описанието, направено от Александър Солженицин, на „столипиновите“ вагони, с които откарват безчислено количество зекове (осъдени) към сталинските сибирски лагери.
Няма да се сети за Европа.

Това са фрагменти от дописки, които написах в края на февруари 2008 година и през август 2013-а.
Предлагам ги отново, защото смятам, че отношението ни към уродливото изобщо не се е променило.
В замяна на това, примирението ни е завладяло още повече, дори изцяло.
Кратките ритуално/театрални жестове вече изцяло заменят истинското човешко състрадание.
Не се сещаме да изпуснем дори една въздишка, когато хора загиват като скотове.

Когато на 2 юни първенците ни клечат принудено за 1 минута – в памет на националните ни герои – някои от тях си мислят, дали няма да изцапат панталона или чорапогащите си.
Главите им са празни от друго.
Никой истински не състрадава наивниците, поели въодушевено пътя си към Голготата.
А то и техните редици непрекъснато се пренареждат от временни величия – както сме я подкарали, само след 10 години няма да има кого да почитаме.

И дали тогава властниците вече няма дори да си правят труда да се представят за човешки същества?

А обикновените хорица – като тия в ЧЕРВЕН БРЯГ – БИСЕР – МИЗИЯ – ГОРНИ ЛОМ – АСПАРУХОВО – ОРАНОВО – ХИТРИНО – дали ще са се примирили, че съществуват, предварително готови за заколение?

Навремето Пушкин беше казал, че в Русия единственият европеец е правителството.
Същото е и у нас, дори в по-голяма степен – обаче ако се има предвид инфантилното послушание на нашите властници.

Кеворк Кеворкян, Фейсбук

 

 

 

източник:БУЛТАЙМС


loading...

Коментари

коментара

Подкрепете ни!

Ако харесвате сайта, моля харесайте го и във facebook

Powered by WordPress Popup

Този сайт употребява бисквитки повече информация

Уеб сайтовете използват бисквитки, за да предложат персонализиране на потребителите и да събират информация за използването на уеб сайта. Много уеб сайтове използват бисквитки и за съхраняване на информация, която се използва за съгласуване между секциите на сайта, например кошница за пазаруване или персонализирани страници. При надежден уеб сайт бисквитките могат подобрят разглеждането, разрешавайки на сайта да научи какви са вашите предпочитания или позволявайки ви да пропуснете задължителното влизане с потребителско име и парола при всяко посещение на уеб сайта. Някои бисквитки обаче, например тези, които се записват от рекламни банери, могат да нарушат вашата поверителност, като проследяват сайтовете, които посещавате.

Затвори